Летен (Свилен Бинев)
15 9
7.11.2007 г., 13:10 ч.

Брате мой, Колумбе 

  Поезия » Оди и поеми
1185 0 7

О, брате мой, Колумбе!

 

Сърцето ми отново се опитва

да налучка ритъма на моя град,

във който много късно се завърнах,

за да обикна смешната му пасторалност...

 

Каквото някога обичах,

като тайфун зад мен остана

по чуждите морета и земи

и аритмично днес умирам –

кротичък еснаф

до хълбоците сладострастни на жена си...

 

Но пак душата ми е романтична скитница!

 

Тя е като онези млади котки -

проститутките на Кейптаун,

които някога прегръщах по вертепите

с опразнени джобове и очи препълнени

с движенията хищни на младите тела...

 

И какво е още моята душа!

 

Понякога си мисля,

че тя е онзи българо-руски хулиган,

който ближеше снега

под студени северни съзвездия

и умираше, и умираше

за честта си хулиганска...

 

Но може ли  т о в а  да е моята душа!

 

О, брате мой, Колумбе!

 

Ето, шаря с поглед неспокоен по картините,

изложени в галерията на времето,

с надежда да открия себе си

сред баталиите пъстри на света,

но мен ме няма, мен ме няма никъде

в това гъмжило от шедьоври...

 

Дори в закотвения кораб,

който хвърля върху кея

романтичната си сянка

под спиралите на викащите

гларуси...

 

Дори във този сладкодумен разказвач

на минали истории,

във които като клони са преплетени

измисленото със реалното...

 

Мен ме няма никъде!

 

Дори и тук, във моя град

върху шепите на Тракия,

в мелницата на скучната му делничност...

 

Дори във това портретче двуизмерно

на плешиво полусляпо старче,

така безлично и смалено

под опрощаващия поглед

на благоверната съпруга...

 

Мен ме няма никъде!

 

О, брате мой, Колумб нещастен!

 

Откривателю на нови материци,

на атоли и архипелази,

под чиито небеса, както и навсякъде,

хората са домове на самите себе си,

а аз, избродил хоризонтите на този свят,

не се намерих никъде...

 

Нито в пристанището,

откъдето някога потеглих

по твоите дълги маршрути,

нито в живите искрици на нечии очи,

нито в моя сляп и празен поглед,

с който ме е страх да гледам в хората,

нито в мъчителните пътища,

които нощем пак изброждам,

преди да ме обгърне нежно

сънят на нищото...

 

О, сигурно, сигурно аз съм там,

целият в остарялата си кожа

и душата ми на скитник

може би е там,

но няма, няма как това да знам,

о, брате мой, Колумбе,

за да го разкажа!...

© Свилен Бинев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • С това ме разстреля вероятно за дълго...
  • Ние с теб сме в двата края на човешкото съществуване.
    Ти си избродил света,аз само мечтаех за него.
    И двамата трудно се намираме.Дано другите ни намерят!
    Прекрасна поезия,различна от обичайното!Възхитена съм!
  • човек остава по малко от себе си във всяко нещо и всеки човек до който се докосне. А ти успя да ни докоснеш! Така,че вече си и в нас!
    Кой ли е града в "шепите на Тракия"? Чудесно сравнение, не се бях сещала ,че тя наистина е като шепа затулена между Балкана и Родопите, Странджа и Сакар.
  • Поздрав с възхищение
    и от мен. С обич, за таланта.
  • "Мен ме няма никъде!"

    Свилене,остави ме без думи!!!Повярвай,има те,толкова много те има,с такъв силен заряд си тук,че докато те четях,сякаш нямаше нищо друго,освен теб!!!
  • и моите също
  • моите поздравления!
Предложения
: ??:??