На пръсти стъпвам в житено поле...

Намирам макове, а търся моето лале.

Добре го помня - мило, фино и добро,

щом зърне го, сломено в миг е всяко зло.

Понеже няма как да издържи

на отразените в лалето топли слънчеви лъчи.

Няма как да устои

на честните му, чисти, обични очи.

Но аз го мисля...

И бродя ли, и бродя в цъфналата шир,

и търся го, и търся цветето безспир...

И времето е спряло, и слънцето пече,

дано е оцеляло, дано да е добре!

Сърцето ми прескача.

Душата ми крещи:

"Кой ли го закача?!"

"Кой над него бди?!"

"Защо го тъй оставих сред чужди класове,

само да се оправя с житейски ветрове?!

Защо захласнах се по рози с причудливите стебла

и тъй облякох във раздяла нашата съдба?!"

И пак във мен съмнение бушува,

ден след ден...

Дали лалето си ще видя... да разцъфва

пак пред мен...

Дали отново ще усетя неземния му аромат,

за да забравя всеки земен "рай" и всеки земен ад,

за да се видим осветени от небесен звездопад...

Ах, как болезнено желая, тук, под лунното небе,

пред теб, във стих да се разкая, мое малко, обично лале!

В прегръдките ти да се скрия, подобно на дете...

В прегръдките ми да открия ритъма на твоето сърце...

Не знам дали ме чува,

не знам дали ще ми прости...

Може би вече и лудува

на песента на вечерните щурци...

Но... аз ще търся, не ще да бързам -

светът за мен е спрял...

Цветя не ще да късам,

един, единствен цвят за мен е бял...