Българска история...

(Имало едно време)

Историята дето ще разкажа –

и от трагизма ѝ съвсем обезверèн –

не може да се впише във пейзажа

на онзи Край от Бог благослове́н...

... Едно селце́ високо в планината

и сгушено доса́м върха́ било́ –

от векове́ тук срещало  Съдбата

във дни на радост, но и на тегло́...

Живели си там хората щастливи

и със любов  зачевали деца,

работили в планинските си ниви –

общували с околните селца...

Със общи средства черква съградили –

на Вярата си посветили дом...

Утеха там намирали и сили

в живота си по Божият закон...

С годините черковната камбана

живота им отмервала със звън,

била тя и последната „покана“

за: „вечния в оттатъшното“ сън...

Камбаната изпращала войниците,

когато заминавали на бран

и жалела със воя на вдовиците

от болката през вековете там...

Замествани били от синовете

бащите и Животът продължил,

а любовта със страст през вековете

зачевала все в порив лекокрил...

Като реката скачаща от хълма

Животът бил в планинските села́ –

със много радост, но и с болка пълна,

тук всяка къща с Времето била́...

А дните се заменяли с години

Животът бил непроменен нагле́д,

но поколения с "необясними"

желания дошли по своя ред...

... И зла беда налегнала селцето –

„Промяната“ със странен мурафе́т

дошла и разпиляли се мъжете

по чужди край – неволни на гурбет!...

А селото се гърчело в „Промяната“

и бавно опустявало до там,

че цялото потъвало в забравата

и вятърът оставал в него сам...

... Училището първо се предало

превърнато в: „За стари хора“ дом,

ала когато всички там умряли –

на змии и на бурени подслон...

А вече на затворената кръчма

останала е и до днес стърчи –

табелата под формата на бъчва.

И стар плакат с избодени очи.

И черквата по своя ред „заминала“,

и попа даже Бог си го прибрал...

А хората останали малцина –

през къща-две по някой оцелял!...

Една жена догонваща „стотака“

със немощни, треперещи крака:

единсвена и с болка не изплакана –

отваряла черковната врата...

Почиствала, забърсвала иконите

и всяка у́твар и черковна вещ...

А Времето въртяло вън сезоните

и гаснела Жената като свещ!...

С последни сили биела камбаната

и живвало селцето от това,

че в ня́колкото ду́ши там останали

се будели сенилни сетива́...

Със звън започвал всеки ден в селцето,

а идвала със звън и вечерта

отеквал звън високо към небето

и призовавал всички за нощта...

Но но́щите сега били различни

във малкото останали къщя́ –

и без любов, със спомени безлични,

със стари болки в младата душа!...

Но случило се и „предизвестеното“ –

камбаната мълчала ден ли – два

било то много странно, неестествено

и толкова зловещо при това...

... Намерили във черквата жената

умряла до „владишкия престол“,

а озарявала я светлината

от тайнствен над главата с ореол...

17.07.2020.