С мъка се влачиш в поредния ден,
понесъл на рамо изсъхнали спомени.
И тихо се вмъкваш в дом подреден,
вечеря със още сълзи неотронени.
И леко към топло легло се отправяш,
провлачваш крака към пореден кошмар.
Премисляш, въздъхваш и кротко заспиваш
в прегръдки с надеждата, спътника стар.
И вече столетия сякаш редуват се,
а ти все се питаш "какво не съм дал"
и сякаш в мъгла мечтите стопиха се
и как да позная дали съм живял. ...