thedac (Димитър Драганов)
873 1129
5.11.2017 г., 16:34 ч.

Чѐдо на тъжния свят 

  Поезия » Философска, Гражданска
559 1 6

„Аз съм прасе всепризнато!“,
рече старика на крак.
После горчиво заплака.
„Аз съм ужасен глупак!“

„Нищо ти няма, човече!“,
казах със сигурен глас –
силно, а слабата вечер
виеше клони под нас.

„Има в душата ми болка.
Гния в самотните дни.
Няма в тунела ми воля –
дом на сълзи и беди.“

Капките капят сурово.
Удрят земята със крак.
Падат куршуми оловни.
Сдържани чувства валят.

„В моята също я има.
Ние сме хора за туй!
Синьо в студените зими.“,
свърших, но рекох и „Чуй!“.

„Трябва неспирно да пееш!
Много е цветен света!“,
казах, но ямите зеят
в нашите тъжни сърца.

„Песен за мъката няма!“
Мъката свива души.
„Имате щастие святo,
после – горчиви лъжи!“

Толкова точно го ка̀за.
Гърлото топка събра.
Някаква счупена ваза,
въздуха скъса с ръка.

„Имате право голямо!“,
нямаше как да греши.
„Всичко дали е измама?“,
мислено питай се ти.

Той си отиде безшумно.
Бавно изчезна във мрак.
Аз се превърнах във дума.
Чѐдо на тъжния свят…

 

© Димитър Драганов Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??