Стиснала съм карамфила здраво във ръката,
не смея да вдигна поглед от калната земя,
сълза по бузата се стича бавно,
мъката по теб нараства, дядо!
И спомням си за детството щастливо,
и спомням си гласа ти аз,
и спомням си как чакаше прегръдка на вратата
от внуците, пристигнали в уречения час.
Сега те няма, не ме е срам - ще плача...
за теб, за баба, за къщата, за нас.
Със шепата загребвам, стискам здраво
и хвърлям върху тебе черна пръст...
Последно "сбогом" аз ти казвам явно,
но не е за последно да чуеш моя глас...
ще ти повтарям колко много те обичам,
колко ще ми липсваш и в сетния ми час!
© Гергана Атанасова Всички права запазени