И аз имах мечти – отлетяха по вятъра
и навярно сега сбъдват сънища чужди.
Помня и че усмихвах, усмихвах се някога -
само две кратки думички бяха ми нужни.
Имената, написани върху прозореца,
през годините галеше тихият дъжд...
И сред хора сама, и без думи говореща,
празнота съм изпитвала аз неведнъж.
И аз имах сърце... Даже може би още
има място Любов в него да приютя.
Кой би искал в онези, най-дългите нощи,
да заспива до лепкавата самота?
И напомня единствено онзи прозорец
за следите отмити... Сълзи, имена...
Пари още в очите ми споменът молещ...
Пощади ме, Любов! И отново ела!
Но дали не е късно? Дали няма време
да се боря за тебе? Аз вече не зная...
Колко сили, надежди, усмивки... отне ми!
Но до болка, до болка... от теб се нуждая!
И навярно защото душата ми в кръпки
мълчаливо за теб да копнее не спира,
може би ще усетя пак твоите стъпки...
И под тях ще остане в гърдите ми диря.
Но те моля, за Бога, спести ми сълзите!
Не дълбай вече в моето болно сърце!
Ако идваш, ела! Но върни ми мечтите,
и смеха ми... и всичко, което ми взе!
Павлина Соколова
© Павлина Соколова Всички права запазени