И аз имах мечти – отлетяха по вятъра

и навярно сега сбъдват сънища чужди.

Помня и че усмихвах, усмихвах се някога -

само две кратки думички бяха ми нужни.

Имената, написани върху прозореца,

през годините галеше тихият дъжд...

И сред  хора сама, и без думи говореща,

празнота съм изпитвала аз неведнъж.

И аз имах сърце... Даже може би още

има място Любов  в него да приютя.

Кой би искал в онези, най-дългите нощи,

да заспива до лепкавата самота?

И напомня единствено онзи прозорец

за следите отмити... Сълзи, имена...

Пари още в очите ми споменът молещ...

Пощади ме, Любов! И отново ела!

Но дали не е късно? Дали няма време

да се боря за тебе? Аз вече не зная...

Колко сили, надежди, усмивки... отне ми!

Но до болка, до болка... от  теб се нуждая!

И навярно защото душата ми в кръпки

мълчаливо за теб да копнее не спира,

може би ще усетя пак твоите стъпки...

И под тях ще остане в гърдите ми диря.

Но те моля, за Бога, спести ми сълзите!

Не дълбай вече в моето болно сърце!

Ако идваш, ела! Но върни ми мечтите,

и смеха ми... и всичко, което ми взе!

Павлина Соколова