Аз видях в очите ти надежда,

когато чудото се случи в онзи миг.

Челото щом видях те да навеждаш,

скривайки със длани своя лик.

Наместо да извърна се с досада,

да продължа и да изтрия спомена си блед –

не го направих за едничката наслада,

да си докажа, че сърцето мое не е лед.

Отскубнах се от шарените дрехи,

от схватката на суетата и бита суров.

Наведох се към теб, към теб поех и

сякаш мисълта ме носеше към свят красив и нов.

Погледнах нежно влажните ти мигли,

дланта ти сведох, между двете си я приютих.

Нужда не видях от думи любопитни –

в прегръдка силна духа ти в своя аз обгърнах, и усетих стана той по-тих.

Кога часовникът стрелките си обърна,

кога планетата ни спря да де върти...

Човешката ръка нима света погълна?

Частичка мъничка от рая наместо в душата си да посади.

Не зная колко гроба се копаят след войната,

не зная и от глад и мъка колко падат всеки ден.

Аз днес усетих в шепите си красотата

и зная как да я разпръсквам щедро всеки ден!