Понякога се ровя във кашоните,
прашлясващи под старото легло;
играя си с на влакчето вагоните
и търся нещо, но не знам какво.
Разресвам пак на куклите косите
и спомням си как тайно си мечтах,
да следвам най-безкористно мечтите
и пътя, който нощем си чертах.
Но ето... по средата съм – на нищото,
опитвайки до днес да разбера
защо не топли огънят в огнището,
но само фас след фас гася...
И отговори нямам и до днес.
А куклите от рафта ми се смеят.
Наникъде вървя, и без прогрес...
мечтите ги оставих там да тлеят...
Защо не мога нещо да поискам,
което е възможно да получа?
Сълзите във очите пак си стискам
и чувам глухо: “то така се уча”.
Но някак уморих се, май от себе си.
Избирам все погрешната посока.
В очите ми изписано е: “Вземай си”,
а после ще си прочета урока...
че време имам много – да съм жива,
но щом един път свикнал си да губиш,
душата преждевременно умира
и късно е за още да се молиш!
Oстава пак мечето си да гушна,
но няма май на кой да обещая,
че кротка ще съм вече, и послушна,
и те това добро ще ми вещае...
© Елица Всички права запазени