Препуска необяздена душата ми,
по калдъръмите звънти с копита,
пръхти и милва с гривата простора,
герана с бистрата вода напива,
за миг едва под мурата поспира
да вдъхне миналото от кората й
и в кръшна се превръща самодива -
тежки си коси разплита,
с роса си челото умива,
с бели менци любов носи,
от пътя юнаци отбива.
Не вдигай ръка, не спирай я, ...