Душата ми се рони ситно
в дъжда на тъжните ми дни.
Спокойствието ми привидно -
докрай то ще се изпари.
Душата ми умира неусетно,
дерат и кожата провалите
И още съм си все там, дето
бях някога, но без печалите,
които все издраха ми душата;
но още вярвам и се боря.
Върви към гибел тя, горката,
а аз пък нямам що да сторя.
Не ме харесвай ти по външност,
не се надявай и на хубав секс,
не ме желай за сладко бъдеще,
не ме желай дори за нощ на екс.
Не ме харесвай мен, когото виждаш,
не онзи джентълмен, с който излизаш.
Не гледай мойте устни и очи,
а виж душата ми, дето кърви.
Обичай нея! Клета и издрана!
Целувай - вместо мене - всяка рана,
че аз съм като нея - слаб, ранен.
Целувай нея! Забрави за мен!
Не се лъжи от моята усмивка,
не се мами от моя звънък смях,
че в дългите години аз покривка
от смях и ведрост изтъках.
Махни завесата на мойта външност,
гали душата ми с очи,
гали я с дъх - това е мойта същност!
Това съм аз и много ме боли.
Не се лъжи, че с мене ще е хубаво,
И знай, че твоето време е изгубено,
ако очакваш мен като подарък.
Защото аз съм за сърцето камък.
За жалост, знай, че аз не съм разтуха,
По скоро, аз за теб - досада глуха.
Да, аз съм мъж, а ти - жена,
Но аз съм слабия. Ти - силната.
Словата ти натискат всяка рана,
но стена, щом поискаш да избягаш.
Че на душата моя трябват двама
дълбоките и рани да зарастнат.
Рано или късно ще узнаеш
аз какъв съм - ще се махнеш.
Но преди да тръгнеш, миг поспри!
Прегърни ме - слаб, но истински.
Рано или късно ще узнаеш
аз какъв съм - ще се махнеш.
Хайде, вече си иди,
да не видиш моите сълзи.
© Александър Лозанов Всички права запазени