Бял лист, перо и мастило,
а душата плаче, и мълчи.
Говори без да може да спре,
Но думите не стигат да говори.
Сякаш че за миг няма смисъл,
но изведнъж всичко има смисъл.
И продължава тя да плаче…
Но с усмивка се изправя…
Дали и е писано да бъде жива,
или тя избира вечно да е жива?
И смятаме ли я за обречена?
Или мислим я за даденост… ...