Аз не мога признавам си още,
да приема злото в душите.
Да съм в мир със човешката пошлост,
да подмина с усмивка лъжите.
И макар, че натрупах години,
(през които, загубен се търсех)
с неподправена детска наивност,
във юмрук бях стиснал гнева си.
Но преглъщах сълзите по мъжки,
на несгодите свъсено гледах.
Нямах никъде моето вкъщи,
нито в никой за миг да приседна...
А синее ми още ръката,
дето милвам ти с нея косите.
Как боли! Като с нож за разплата,
ме пронизал право в гърдите.
Вдишвам глътка от твоята нежност,
всеки миг, щом от яд се задъхам.
В мене расне кост на надежда,
и пробожда до смърт мойта мъка...
©тихопат.
Данаил Антонов
21.12.2023
© Данаил Антонов Всички права запазени