Потапям се в деня,
в един от дните.
От незапомнени времена,
пропилените.
Долу е тъмно,
не помня, не помня вече.
Лицето,
очите на жените.
Те имат хубави крака
и елегантни половинки.
А, аз съм човек на честта
без постоянен адрес.
Но си спомням за онези,
полузабравени времена.
Око и инстинкт,
каквито притежават само бедните.
Нощта се разстила пред тях.
А те не знаят
с какво да я запълнят.
Мълчат и чакат.
Защото хората с нищо
не свикват така лесно,
както с чудото,
ако им се случи
-един, два, три пъти!!!
© Станислав Русев Всички права запазени