Една Жена изящна
(Вечер в Страната на спомените)
(поема)
От залеза струеше
небесна светлина,
Безкраят близо беше –
пред прага на нощта...
Възторжени Звездите
потрепваха едва -
украса за нощи́те –
небесни сетивва́...
Една Жена изящна
до мен се доближи́:
за Страст, която хваща
човешките души́...
Изкочи от завоя
на миналият ден
и разлюля Покоя –
когато спря до мен...
Не каза от къде́ е –
не питах, не разбрах,
но огнен шлейф след нея
разпръсна звезден прах...
Навярно на Звездите
била е дълго в плен,
но случила следите
довели я до мен...
Отдавнашна ли младост
(забравена почти)
да върне в моят залез
с абсурдните мечти!?...
А бе невероятна
пред прага на нощта,
когато ми загатна –
Вълшебствата си тя!...
Те бяха от Ония,
които във Страстта –
би искал да откриеш,
дори след младостта...
Не мога да опиша
Магията ѝ днес,
понеже трудно дишах –
при толкова фине́с...
И думи неизвестни,
дори и с красота,
не могат да заместят –
„изящното“ в Страстта...
... А просто бе Вселена
(безкрайна при това́!...)
от Друго измерение
незнайно как дошла́!...
– С чаровна гравитация
ме грабна властно тя
и с елегантна грация –
въве́де ме в нощта...
В „магическа реалност“
за миг се озова́х –
Животът по Безкрайност
как умножи́: разбрах...
Нощта е храм на и́стини
в Човешката любов,
там често и инстинктиге
добавят благослов...
... А беше пълнолуние
с космична светлина –
към прелестно безумие
подкани дръзко тя...
Повярвах: От Звездите
при мене бе дошла
с Послание укрито
в сетивната мъгла...
... А залезът догаря
отстъпва свойта власт,
небето се разтваря –
божествено над нас...
Една Звезда в безброя
на звездният керван –
откъсна се от своя
си път предначертан...
Вълшебна бе следата
ѝ в черното небе
и дълго там Звездата
със шлейф от огън бе́...
А всичко бе във толкова
загадъчен нюанс
и бе прекрасно колкото
космически романс...
... Но се оказа кратка
през лятото нощта –
Жената бе загадка,
и тъй остана тя...
Опитах, но нахалос,
да я догоня сам,
но стига ли се Младост
във „Пътят за натам“!...
(Тя тръгна си със Първите
загасващи звезди
и трябва да я търсите
в небесните следи...)
... А в утрото напрегнато
от нега и копнеж –
Жена когато тръгне си
не можеш да я спреш!...
Пое да търси в утрото
тя Нов живот с финес,
а аз останах с „Чудото“ –
без име, без адрес...
Но от сега нататък
бих тръгнал по брега –
бих търсил и оттатък
небесната дъга...
И в някакъв случаен
и екзотичен бряг –
достигнал и Безкрая:
– ще я намеря пак...
Там фантастична вечер –
изящна при това́ –
пак с нея е предречена
със властност на Съдба...
... И в тази тъй далечна
необяснима нощ –
изящна като Вечност
тя ще пилей разкош!...
01.01.2022.
© Коста Качев Всички права запазени