Ех, животе

Косите ми отлитат косъм, след косъм

кестеняви, после смесени с бели...

Сега снежни преспи, животе, се носят –

твоите последни несбъднати къдели...

Очите ми, в бъдното зрящи, трептяха

с ритъма любовен и зова на сърцето...

Бавно зениците в пламъка изгоряха.

Сега са устремени на душата в небето...

Ръцете ми бяха птичи летящи крила.

Прегръщаха, обич създаваха, благославяха.

Сухи вейки, никому ненужни са сега,

Трият сълзите. И бръчки лицето извайват...

Нозете ми боси, по твоя път, животе,

преминаха вихрено, граници непознали,

но вече спряха надбързване, скокове.

Смириха се, от лютите болки сковани.

Гравитацията земна побеждава гордостта.

Свежда главата, превива грубо гръбнака.

Погледът, отправен към сините небеса,

все по-често се слива с пепелта и мрака.

Сърцето ми, животе, сърцето ми жадно,

много обич роди, посрещна и изпрати.

Никога не го оставих на тъмно и хладно.

Спомени има... всички на любов богати.

От Бога ми е душата и Той ще я вземе.

Всичко на нея, животе, ти картинно изписа –

мигове греховни, мигове добродетелни,

с цветовете на паметта ме изографиса.

Аз пък в стихове и проза тебе рисувах.

Оставям ги при себеподобните на земята.

Ще ги опазят ли, или ще ги изтъргуват –

все по-добре е... от забрава за отплата.

30 06 2019

Надежда Борисова Аврамова