Елегия- 4...

Ти помниш ли, как някак неуверено

самотна птица в залезът кръжеше,

когато проумяхме, колко временно

бе чувството, което ни държеше?...

И после всеки в някаква посока

пое унило, но самотен вече...

Безроден вятър във фалцет високо-

сам виеше из гаснещата вечер...

... А сякаш вчера, влюбени и диви,

живеехме във изгреви безкрайни

и на изкуството, да сме щастливи,

владеехме естествените тайни...

От някаква божествена трансфузия

се вливаше в душите ни блаженство,

но вечността оказа се илюзия

и цялата ни страст за съвършенство...

Дали внезапно бяхме помъдрели?...

И по-щастливи бяхме ли наистина?...

Все питахме в нощта набрали смелост,

но ехото отвръщаше единствено!...

... А днес се връщам с мислите обратно

(когато ми е тъжно и безвременно),

към споменът за птицата, която

кръжеше в Оня залез неуверено...

Коста Качев,

10.10.2014.