Бързо облаците заминават,
тихо жълтите листа си падат,
слънцето във локви се оглежда
и сякаш търси някаква надежда,
че пак със сила ще блести,
ще гледа птичите игри,
сутрин, росата ще целува,
със реки и ручей ще палува.
Но тъмен облак лицето му закри,
ситен дъжд започна да ръми,
всяка животинка нейде се покри,
защото бързо, бързо се стъмни.
Вятъра в гората тъжна песен си засвири,
тънък пушек се изви из малките комини
и сякаш всичко живо осъзна,
че дошла е ЕСЕНТА…
© Мария Попова Всички права запазени