Ето ме и мен, нареждам се

в редицата от безброй месии,

гол, препасан с тога снежнобяла,

из пустиня безгранична скитам се,

търсейки затънтеното село невежо,

че на Божии привички да го науча.

-Месията!-викат те.

Стичат се към мен и обграждат ме,

блъскат се свирепо и отчаяно,

стадо гнута за водопой.

-Просвети ни!-заповядват те,

обстрелвайки ме с жадни очи.

Но какво да им кажа? 

Баналните притчи за доброта,

за щедрост, за скромност,

за любов към ближния, към всички,

за стремеж към духовен благодат.

Но ето че с викове и хули ме замериха,

пребиха ме, заклеймиха ме в шарлатанство:

-Налудничав!

-Глупак!

-Арогантен!

-Лъжец!

и още, и още…

Хората обичат месиите си мъртви,

та и мен оковаха във вериги ръждиви,

съблечен от грация и достойнство,

гол и слаб, на кръста разпнат,

над огньове адски накладени,

та и мен да изпепелят като Девата Орлеанска.

-Прости им!-виках аз към някой си там горе.

-Още са малки! Аз ги обичам!

Какво говоря?

Какви лъжи, какво лицемерие!

Аз мразя родът човешки.

Как посмяха да ме предадат!

Вселената прекосих, че знание да им дам,

да ги спася от Лукавия, от Хадес, от Мара, от Ерешкигал, от Изанами,

от тях самите.

Душата своя разкъсах и раздадох на тез чревоугодни пилци. 

Чуйте ревът на умиращ бог:

Мразя ви, човеци жалки!

Дано изгорелите мен огньове и вас засипят, 

в океан от жупел да бъдете изпепелени,

та плът, кости и дори душа да не останат.