Гарван

Нощта бе паднала над света,

градът замрял е в сладък сън.

Един прозорец обаче още свети

и там аз стоя, скрита зад древните томове.

Призраци от миналото се съживяват пред мен

епоха след епоха, времето лети.

Ту пред мен е римлянинът строг,

или може би някой стар друид.

Кралица прекрасна, но и малко тъжна.

Виждам сълзите й, докато седи пред мен.

За кого ли са тези сълзи?

Чу се шум, почукване…

Не се повтори, така че бързо го забравих,

в книгите стари отново се върнах.

Попаднах на свитък стар, разкриващ

тъжния живот на един човек.

Невинен, но осъден на смърт

и пред мен са последните му слова,

сбогуване със света.

Чу се шум, почукване…

Станах и отидох до вратата – нямаше никой.

Навън бе само мрак и тишина.

Това е времето на духовете.

Върнах се в стаята, но се спрях на вратата.

На бюрото бе застанал гарван черен.

Не се страхувах, знаех за какво е дошъл.

Часовете бързо бяха се изнизали,

много скоро денят щеше да дойде,

време бе призраците да си отидат.

И аз ги виждах, бледи образи, тъжни и засмени.

За миг ме погледна, а после всичко изчезна.

Събудих се от шума навън, слънцето бе изгряло.

Дали всичко бе сън или действителност?

Бяха ли тук наистина или всичко бе в ума ми?

Черните пера на пода ми дадоха отговора.

Призраците бяха дошли, разкриха ми историите си

и си отидоха.

Но аз не тъжах, а просто тихо прошепнах:

“До следващата ни среща, приятели!”