Ноща покорява всяка частица от мен,

черни ръце се спускат и ме обгръщат,

потъвам удавен в залязващия ден,

мисли злокобни отново тук се завръщат.

Пред мене пътека обрасла с бодли,

тази тъмна утроба роди ме сломен

и тръгнах по нея макар да боли

от дланта ти потребна жестоко лишен.

Чуваш болката, но не виждаш пустотата,

това което изтисква всяка моя сълза,

няма с кой да разделя тишината,

душата ми е нива гола, необрани лозя.

И пътеката трънлива прераства в гора,

сгушена в своето вековно проклятие,

да не отпие навеки капчица светлина,

цъфтяща в студа на адско съзаклятие.

Празнина от бездушие кърви като рана,

сякаш с магия ревниво скроена,

да тъне в ридания от никой неразбрана,

вехнеща в своята бедност несподелена.

Дърво във гората стана мойта душа,

с треви и калчища навред обкръжена,

корени пусна, сред тях дълбоко заспа,

от мъка непрогледна така изтощена.

Слънцето бленувано в съня си видя,

галещо нежно всяко нейно дихание,

но очите отвори и с горчилка разбра,

че тлее сред гората на своето мълчание.