Почука тъгата на мойта врата
- отворих и тя плахо пристъпи -
помоли за малко подслон и храна,
за ден или два, а после ще тръгне..
Повярвах на тихия глас,
на очите ù тъжни, на кротките думи
- тя влезе, приседна едва
и повече не напусна дома ми...
Отдавна привикнах със нея,
отдавна вървим ръка за ръка,
отдавна разбрах, че така ще живея -
с тъгата в едно и без радостта...
Приятелко моя, безкрайна тъга,
изпълнила моите нощи и дни,
обсебила цялата моя душа,
нима все така до мен ще си ти?!
© Анета Русева Всички права запазени