Някак се опитвам да бъда красива,
с някакви мисли напред да летя.
Само че някак си взе да ми писва
грозен и сив да се сипе дъждът.
С мокри очи и крила да си лягам,
сухи цветя да ми праща денят.
В рехави хора и думи да вярвам,
тухла по тухла да вдигам стена.
И тогава защо ли да бъда красива?
Всяко добро се, казват, наказва.
Сив е дъждът, душата ми свива.
Обич, високо си. Хората лазят...