Лежи жена и пъшка – ще умира,

а край леглото – плачещи деца...

Аха душа да литне към всемира,

като хвърчило дръпне я с ръка.

Не пуска края... В немощните пръсти

остана капка силица, сполай.

Отгоре – там сред облаците гъсти

сам Бога дърпа другия му край.

Връвта се впива в тънката ѝ кожа,

прежулила безмилостно плътта.

Но стиска още! В смъртното ѝ ложе

сълзите си попиват личица.

В покрусените погледи изгаря

по-страшно и от треската дори...

И още по-отчаяна във края

на своя край хвърчилото държи.

Навива Бог на вдигнат показалец

въженцето, като че е конец.

По-рязко да го дръпне от страдалец,

човекът се превръщал във мъртвец.

Но днес се бави... Гледа към Земята

и не разбира как така не мре,

а тези мъки, легнала жената,

успява пак и пак да понесе.

Хвърчилото ѝ стигнало небето,

а тя се бърка в божите неща!

Отде намира сили за въжето

наравно да премери със смъртта!?

Забелила очите да угасне,

едно дете ѝ поднесé вода.

И пак от тъмнината се оттласне,

и пак се впива цяла във връвта!

Трепери ли, трепери ѝ ръката,

но още стиска шепи и не мре,

а друга рожба милва ѝ косата

и да не ги оставя я закле.

Ридаят клетите ѝ сиротички,

прегръщат болните ѝ телеса.

И в края на въженцето от всички

на Бога във гърдите натежа.

Аха хвърчилото да се откъсне:

размисли – нека си го прибере.

Отпусна показалец – тя възкръсна!

И легна друг душица да бере...