Последна вечер на земята

и Иона връща времето,

преминало в корема на кита,

погълнато, предъвкано, изхвърлено

от тъмната утроба.

Дали било е страшно?

Красиви бяха всъщност

сводестите арки на ребрата,

олтара на езика, месестата готика

на устрашаващия изход.

Китът го изхрачи от дълбините си,

закашля се, изригна го, изтръгна го

като парченце сол -

остави го

обезумял, с просмукана до костите вода.

И вече стар е Иона.

Пълзи във всички гънки пясъкът,

затрупва спомена за кита,

но като рибя кост от сухо дъно

остава да стърчи едно напомняне -

за преходните форми на страха.

Китът му даваше поезия,

на този мълчаливец,

но ако Иона пуснеше на воля думите,

би промълвил:

Господи,

топят се костите,

недрата се събуждат -

тъй си близо!

Скоро

небето ще захлопне синята си паст,

светът ще се самопогълне

в екстаза на изгнанието!

Ще оцелеят само

варосаните зидове с бръшляна,

чашите, люлели вино,

бялото на пяната,

добила цвят на кост от вековното възпяване;

оцъклени останки от рибарски лодки -

чирози, разсипани между скалите.

Забравил всички неудобства

на неправдоподобното си пътешествие,

олекнал от натрупания въздух в ставите -

соленият му череп съхне

на слънцето;

осмисля

едно жестоко откровение,

единствената си разумна орис -

да бъде

стръв за китове:

Иона.