Изкупление (Усмивка)
Изкупление (Усмивка)
... Тишината всеки миг ще отлети,
криле помахала доволно на раздяла;
Химн тържествен е готов да зазвучи,
но слънцето на радостта, едва изгряло,
извръща питащи, посърнали лъчи
от дивното, овално огледало
на двете, дълго чакани очи;
Трагично-тъмни, ту тревожно-сини...
Защо пак в езерната бистрота,
намятат чувствата страха си раковинен
и плува лебедът – вменена самота?
Вече знаех кой жестоко угасил е
звездите августовски, първата зора –
Градилият поредната Бастилия;
Там, в мрачните ù, каменни недра –
извечен паметник на мъжкото безсилие –
кове канони инфантилна суета,
скрепени винаги с печат – „насилие”.
И таз абсурдна, примитивна власт,
призвана е да храни, да опази
едно чудовищно и ненаситно мъжко „Аз”.
Ти идваше, успяла да намразиш!
Смълчано-пуста е Безгрижната пътека,
напразно чакала по нея да пристъпиш
свободна, пееща, ефирно-лека;
Вървиш по стария, утъпкан път,
понесла болката, навярно отдалеко –
към този мой орисан кръстопът,
където любовта е само беден лекар,
с ръце изплашени да не сгрешат...
Прощаваше, по женски разгадала,
че бледият ми порив плаща дан
на клада – вярно, неотстъпно гряла
един непреболян момчешки блян;
Приемаше стерилната ми длан –
дланта вещаеща, обричаща раздяла...
Объркан, трогнат, коленичил в храм –
отпивах от умората ти зряла;
Долавях миналото, тягостния здрач
в задъхания шепот на гърдите,
редуващи желание и плач;
С целувка галеща, атлазно-благодарна,
зовях към устните ти пареща роса -
дано изтръгне от прегръдката полярна
замръзналите знаци на смеха;
Усмивка мъничка, болезнена и слаба,
за миг разкъсала решетките тъга;
Усмивка майчинска – прощаваща и блага;
Усмивка укорна, потулвана в нощта;
Усмивка, розата дискретна – там, на прага.
Усмивката ти – жалък грош наслада! –
Превърнах я в явление, в съдба,
дори такава, тя бе незаслужена награда
за моя избор – да лекувам, да теша,
вместо истински, по мъжки да обикна
издраната ти с кремъци душа.
Ти тръгваше. Отново. И отново...
Безмерно дала ми. Дали бе взела?
Кътам късчета - блещукащо олово,
забравени сред тъжната постеля...
31.07.2014
© Людмил Нешев Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
"Превърнах я в явление, в съдба,
дори такава, тя бе незаслужена награда
за моя избор – да лекувам, да теша,
вместо истински, по мъжки да обикна
издраната ти с кремъци душа."
---------------------------------------------------------------
Много силен елегичен стих, посветен на кръстопътната (закъсняла) любов, обречена да не бъде никога истински щастлива и никога докрай споделена...
Поздрави и от мен! -
Благодаря, Магдалена, за споделеното усещане, което написаното е оставило у теб!
-
прочетох на един дъх... и не забелязах дори, колко
е дълъг стиха... красива мъжка лирика, остава
в душата топъл привкус.. -
Светле, изречен от жена, този извод носи важен емоционален заряд за мен. Няма как да не се почувствам поласкан. Сама знаеш обаче, че написаното в стихото е върволичка от думи, отразяваща обикновено авторовите усещания и желания. Това в никакъв случай не означава и тяхното непременно сбъдване в реала. Да, донякъде познавам жената. И както красиво отбеляза, може би успявам да достигна дори до скритите символи между редчетата в нейната книга, нещо непостижимо за много от съвременните мъже. Но не ме идеализирай! Току виж, самочувствието ми хвръкнало във висините и вземе, че ми хрумне да започна и да пописвам в същите тези междуредия. А може би, вече съм го правил в реалния живот и то, с не съвсем калиграфски почерк?...
-
Женската душа за теб е отворена книга. Но по-важното е, че Ти умееш да четеш между редовете й!!! Поздрави, Любо!
-
Благодаря, Радост Даскалова! Съгласен съм с теб, че стихото е изповедално и се радвам, че е успяло да те впечатли.
Ами такива сме мъжете, Рада. Ами вие? - Разбиваме ви, изваждаме ви от релси - благодарите. Вкарваме ви в релси - отново ще благодарите. Излиза, че жената всъщност е едно изключително благодарно създание. В противовес...
Привет, Виктория! Мисля, че болката и тази опитност, свързана с нея, несъмнено играят водеща роля в познанието. С думичката "обикновено" кръгът на заподозрените, подсказващо нараства и нещата идват съвсем на мястото си.
Мъж, избрал да донесе, именно Обесващата го истина... Този мъж е невинен. Благодаря, Краси! Моля те, би ли свалил вече въжето!
-
Цената за познанието на сърцето, обикновено е болката. И се получава само през опит. Поздрави!
-
И ти, и Краси днес ме разбихте...Макар, че творбите ви са съвършено различни, долавям същата болка, алиенация, някаква неудовлетвореност...Ненатрапчива печал и лек реверанс към миналото.Малко ме изкара от релсите, за което ти благодаря!
-
изповедално и впечатляващо произведение!
-
Там, в мрачните ù, каменни недра –
извечен паметник на мъжкото безсилие –
кове канони инфантилна суета,
скрепени винаги с печат – „насилие”.
Обесваща истина! И въпреки това Тя ни загръща с Любовта си...
Не е ли това най-красивата загадка на света?!
Поздрав за многото казано и за многото премълчано! -
Благодаря, Таня! Стойностен коментар, а в него има и голяма доза истина. Съжалявам, мила, но не мога да отговоря утвърдително на последния въпрос. Извини ме за това!
-
Впечатляваща мъжка поезия!
Всяка дума е осъзната, преболяна! Асоциацията ми е за нещо, което е идвало и си е отивало, оставяйки обаче в дланите ти парченце бяла глина, което прибавяйки към другите, си моделирал, докато получиш съвършения образ на жената през твоите очи.
Замислих се за края... Дали са ти, каквото са пожелали! В замяна са получили нещо много ценно - мъж, който ги разбира!
Колко време ти отне да напишеш това стихотворение? Цял един живот, нали!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Благодаря за похвалата. Благодаря и за избрания цитат, в който лирическият изказва, предизвестена от самия него неудовлетвореност от това, че никога не се е почувствал истински-пълно... полезен.