Geia (Мария Венциславова)
13 59
19.01.2013 г., 20:42 ч.

Изповед 

  Поезия » Гражданска
1044 0 4

И аз като поета,

сама не те избрах.

с любов  или с небесната намеса,

в теб се озовах.

И някак през годините,

угасваха лъчи,

илюзии се срутваха,

умираха мечти.

И не разбрах как с времето,

превърнахме се в непознати

и станахме себични, зли.

Днес, мислите ми- жива рана,

Дълбаят тези редове.

Кажи!

Какво да завещая на децата си?

От миналото – славата на нашите деди,

че „свободата е пиянство“,

А подлостта е грях...

От настоящето,какво?

Как стенеш,

когато те раскъсват на парчета?

И как надеждите,

продават ни на килограм?

Кажи!

Ще чуват ли децата ми

гласа на Стария балкан?

Ще нарекат ли „наши“

простори и звезди?

Или ще търсят своята родина,

далече в чуждите земи?

 

Прости ми!

Отчаянието ми прости!

Но в тази тягостна, житейска  драма,

В едно съм сигурна!

Че само обичта към Тебе ми остана.

 

 

© Мария Венциславова Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Поздрав, за оригиналната идея и добрата реализация на замисъла!
  • Поздравления за силно и добре изразената любов към Отечеството! Боли от тъгата, но иначе как ще проличи обичта ни, ако ни е все едно.
  • Много трогателно и патриотично... Красив диалог с Родината макар и тъжен. Стилът ми харесва изключително!
  • Хубаво,чувствено и същевременно тъжно, Мария!Харесах!
    Поздрави от мен!
Предложения
: ??:??