Пътеките към мен сама затворих.

Натрупах преспи – ледена стена.

Ранена от предателства, измени,

да преболея болката сама.

Сърцето със спокоен ритъм

да отброява земните ми дни.

Заключено със тежки катинари,

на всички и за  да всичко да прости.

... Но мъдростта не ми е отредена!

Светът навън все някак ме зове.

Навярно с тази участ съм родена –

да ме разпъват всички ветрове.

Да ме изгарят лумнали пожари.

Безсъница в очите да люти.

От нещо винаги да съм ранена,

за нещо все да ме боли...