Вървя из пътеки трънливи
и нещо изгубено търся,
от двете страни обгръщат ме ниви,
напомнящи лятната суша.
Вървя из пътеки,
забравили що е вода.
Вървя. Атакува ме жега,
безпомощна съм и сама.
Ходя из умираща трева
с цвят на пирони ръждиви,
стъпвам по сламена земя
с растителност унила.
Скитам без посока,
изгубила своя път,
слънцето пече жестоко,
търся сенчест кът.
Но житните класове
превзеха моя хоризонт,
а огнените бесове
жадуват мор.
На кръстопът съм,
с пресъхнали уста,
в умиращ сън
жадувам сянка и вода.
Вървя едва,
вървя, но къде отивам?
Какво търся забравих
и не ми останаха сили.
© Богдана Маринова Всички права запазени