Ела – несвястна те ща! –
тиха, бясна – роса и стихия в степта,
да ти пия тревите – да си диви пелини
на моите жадни уста –
къбовидните мълнии в мен да търкаляш на бъчви,
да те пълня с авлиги –
да се спущам по твоите тръгнали хълмове,
моя сетна Жена! –
мое лумнало огънче в снопче есенни съчки,
изпламти ме на дъх,
изнеси ме на своите перести облаци –
от щастливия връх
търкулни ме – кълбенце разплетени обичи,
разнеси ме на вик в бекасините литнали – сребърни,
подир сетния миг ще съм просто мъжът,
пял за теб дълги песни по звездните хребети,
още миг да съм твой –
ликуваща в шемет Жена! –
безгранична, разпасана армия от летящи скумрии,
армада светулки над океаните,
цунами вълна,
Жена,
пред която мъжете отказват ракиите,
ща те! – бяс ненадеен –
тротили от нежност пред взрив –
да хвърча из безкрая
от твоите звездни сукмани.
Ако все пак докопам вратите на Рая –
и мина ги – жив,
ще Му кажа: – Господи, озапти тази Жена! –
тя е Жената, която събужда
угасналите вулкани.
© Валери Станков Всички права запазени