Животът кръговратно остаря,
подрежда дните сиви своеволно,
от болка вляво – всичко опустя
в очаквания тъжно-анаболни…
Небето все тъй синьо се простира,
без страст приема нечии съдби,
и винаги за всекиго намира се
ту облаче, ту – грейнали звезди.
И някак, в ежедневния баланс,
спокойно се намърдва самотата,
сама душа – в самотен реверанс,
на себе си изпява две сонати…