И пак гори небето. Жадно е по пладне,
а в кръчмата над халба мижат едни и същи.
Две циганчета дебнат, нещичко да краднат
от пълната със призраци, отдавна празна, къща.
На бавната река не се препира никой
и времето забравя към онзи свят да бърза.
Полето си е цяло, без белег от мотика,
а хлябът не пораства до златен клас и жътва.
Затуй и в магазина тефтерът за вересии
е списък с десетина роднини или сватове,
които са намерили на рафтовете криви
живот със вкус назаем, мухлясал като вафла.
Не гнездят даже птици на гарата без покрив.
В ронливи некролози задиря вятър църквата.
А аз съм там, където преди да е започнал,
на щастието пътят прекръства се и свършва.