Ще си направя кукла стоманена,
за да може нищо да не ù вреди,
ни от вятър ще е повàлена
и на дъжд и слънце ще седи.
Не ще е тя ранима,
щом ще бъде без душа,
но ще е незабравима,
ще е с омайна красота!
С магия от Орисницата веща
ще я дарим с чуден глас
и всеки, който нея среща
ще я слуша във захлас.
Някой даже ще се влюби,
ще я моли, ще се врича вечно,
но само време ще загуби,
чувства ще са ù далечни.
Не искам да ù дам душа,
чиста, нежна, непокорна.
Ще се влюби лудо тя
и не ще е вече волна.
Не искам да й дам сърце,
като мен да бъде все сломена,
ще я раняват, много ще ù е...
по добре да я имат за студена.
Защото ето - имам си душа,
разпокъсана, вехта от емоции.
Имам си дори сърце,
макар разрязано на порции.
И ще ми се да бях една
неуязвима, без да се поддам,
но не съм родена аз така...
и не дете, а кукла ще създам!
© Мира Всички права запазени