Мислите - трохи отровни, реят се
в безтегловност, призрачни и хаотични.
Вече е различно. Време е да ги прокудя
в земи далечни, да замълчат,
щом не засищат ничий глад.
Защо не съм готова?
Облаци като знамение ме следват
и кръжат над мене – ято дрипаво.
Посоката си сменят нелогично,
скупчват се - огромна планина в небе,
обръгнало на всичко.
Леденият вятър на вълма
разкъсва бялото им руно.
Ще преде за ризи тънка нишка.
Светло е до ослепяване,
не виждам херувими.
Само сън наяве, друго нищо.
Нов сезон, природна неизбежност.
Учи ни на мъдрост листопадът.
Утрешното вино е ширата сладка.
Тайна, неразбулена загадка
е човешкият ни мозък -
орехова ядка.
Пясъчните дири са безбройни,
мие ги водата методично.
Гърло на заспал вулкан и кули,
стъпкани от детските петички.
Дюни като гръд на кърмеща жена.
Важно е да помня… всичко.
© Христина Комаревска Всички права запазени