В едно далечно царство, голямо господарство,
в своя бял палат, живеел шейх богат.
Тънел той в охолство, в почит, в задоволство,
но имал дъщеря, нещастна що била.
Красива кат` картина и роза във градина,
тъжната девойка все плачела си го́рка.
Гадатели прочути, знахари вещи, шутове
баща и́ призовал, богатство обещал
на всеки, що със билки и лекове обилни
в душата и́ надзърне, усмивката да върне.
Накрая стар мъдрец на шейха дал съвет,
дворец да построи, що слънце там струи.
Повярвал господарят на думите гуслари,
слугите си строил и в миг разпоредил,
да сторят чудеса, но найдат начаса
майстора най-свестен, дори и неизвестен.
Тръгнали излеко, отишли надалеко,
но нийде не открили строител с тези сили.
Тогава царят сам, изрекъл клетва с плам,
че дава за жена, той свойта дъщеря,
на този който може, основи да положи
и бързо изгради замък, що блести.
И ето, в ден чудесен, пленник чужд обречен,
що гниел в килия, умеел зидария.
Изваден от затвора, събрал той много хора,
работници - дюлгери, та взел греди да мери.
Принцесата случайно, от кътче много тайно,
затворникът преди, взела да следи
как бързо и умело работел, колко смело
строежът ръководел и хората си водел.
Че бил и той красив, не само работлив,
девойчето видяла, в очите му съзряла
пламъче незнайно, за нея най-омайно...
и влюбила се тя, с момичешка искра.
Растял вес ден градежът, а с него и надежда,
че стане ли готов, за тях ще бъде дом,
защото любовта, не знае правила,
щом в сърца изгрее, за близост тя копнее. 

И ето в ден щастлив, дворецът грейнал жив,
изпълнен с` светлина, блестящ от красота.
А майсторът безспорен, от всички най-доволен
зачакал си тогаз наградата в захлас. 
Но както често става, не всеки получава
почест, че и по слава, което заслужава.
Шейхът бил коварен, зъл, неблагодарен,
от дадената клетва веднага се отметнал.
Не само че не дал принцесата във дар,
а майстора, добрия, нарочил да убият.
Веднага щом разбрали влюбените млади,
мъка ги обзела и бягство предприели.
Дойката най-вярна, в двореца популярна,
заложила главата, младежът да избяга.
И тъй във нощ една със влюбена луна,
в градината с цветя разлъката дошла.
В отплата за награда, принцесата с наслада
бяла роза - спомен откъснала му с корен,
та в знак на любовта, да носи радостта
и в родна му страна да блесне с красота.
Приел я през сълзи, без думи, но с мечти 
майсторът богат на чувства, що болят.
Дълъг път изминал, какво ли не преминал -
високи планини, морета, долини...
Щом стигнал до пустиня и с риск да не погине,
гръдта прорязал с ножа и розата там сложил.
С кръвта спасил я той, намерил сам покой,
и стигнали така до българска земя…

Щом влязъл си в страната, родната, в отплата
момъкът решил, че път не е сгрешил
и място ще намери, красиво, да се мери
по хубост, чистота, с принцесата една.
Дълго той го търсил, вси кътчета претърсил,
и стъпил  в долина, за него най-добра.
„Това е!”- промълвил и в миг благословил
земята отредена за цветето дарено.
И с нежност избуяла, розичката бяла
в пръстта от чернозем положил  вдъхновен.
А рано сутринта,той ахнал, „Чудеса,
от раните кръвта обагрила цвета!".
Листенцата блестели с капчици - дантели,
тъй сякаш са сълзи от момини очи.
Усетил аромат  доскоро  непознат,
който тъй ухаел,  че хората  омаял.
Така младежът  влюбен, любима  що загубил,
прозрял,  че е съдба  да стори добрина,
а розата  царица, същинска  тайна жрица,
се ширнала в полята от слънцето огрята.

И днес до Казанлък, в малък райски кът,
легендата сама разказва със нега,
как може любовта, да слее две сърца
и с розичка една... разцъфне долина.

05.12.2018