Малко времето ни беше,
дълъг – късият ми път.
Буден в мене спеше
на сърцето ти зовът.
Ти кат' птица все летеше,
аз обичах го брегът.
Все нагоре ти вървеше,
мен не блазнеше върхът.
Пропаст сякаш ни делеше,
аз – по-земен, ти – с крила
и не спираше, летеше
ти, дете на Свобода!
А когато там се умореше,
волна в свойта свобода.
Тук огнището гореше,
чакаше отворена врата.
© Хари Спасов Всички права запазени