Ти си липса отляво в сърцето.

Как така и не я преживях?

Болезнен е синият цвят на небето,

където съвсем неотдавна летях.

Където във дните откривах си щастие

наместо безличния свят опустял,

за теб споменът взема участие

и боли тъй, както не е болял...

Сега сетивата ми неми и глухи са.

(Явно по-верни на теб са били).

Дори очите ми кладенци сухи са;

ти знаеш, че не плача, нали?

Допир на устни... Длан по бедрото...

Присмехулен вик на далечен мираж.

Пронизва ме остро болка в реброто,

но стискам зъби – давай, кураж...

Отдавна на болки някак привикнах.

Сърцето ми преди векове ги изучи.

Но ти си липса, с която не свикнах,

още когато отляво се случи.