Изтъкаѝ ми от прежда сърните, Старице

и нека в огъня шепнещ да припнат

стадата им, снегът под копитата  

да пада и пука във въглените...

Декември е топъл и пушекът южен на чайовете

стопля сърцата ни, лятото идва, присяда 

до душите ни, завити с юргани и казва:

- Станете! Сега е истинско лято...

Полъхът северен  на смълчаните  ледени степи,

бездушен и мъдър – като окото на бухал ,

не бива да стяга душите ви

повече! 

Затова свалете палтата, чорапите, шаловете,

хвърлете в камината хапчетата!

Къде е тази зима? Аз ви казвам –

ей ви истинско лято!

И през преспите, под падащи липови мъхове,

светлината, дето замръзва като ангел във ручеите,

изправете се - голи и млади, и смели  – под слънцето.

Под слънцето, което пак ще е  същото слънце 

и както не сте през живота си  правили никога...

Засмейте се звънко и тичайте, тичайте...

Както си хрупат  тогава,  край потока забравен от нимфи,  

сърните ще трепнат, ще надигнат глави

и бели в снега с почуда ще видят 

за пръв път в гората не човекът озъбен,

със пушка в ръката, не зверът първобитен,ловецът, кошмарът,

А  Човека, Земята

и всичко различно...

Изтъкаѝ ...

Изтъкаѝ ми от прежда сърните, Старице

и нека в огъня шепнещ да припнат

стадата им, снегът под копитата  

да пламне и стопли в сърцата ни въглените...

Въглените –

те с чаят парещ във душата ми ще помнят, припяват и празнуват единствено

 - лято декемврийско.