По залез пак пеят щурците, разпънали
своите песни в тревите цигулкови,
и припада нощта във очите ми зърнала
на отиващо лято лъчите светулкови.
Ще политне след ятото и моята усмивка,
и навярно в окосените вече нивя
ще се вее на вятъра сламена шапката,
да покрие омарата лятна с малко тъга.
Всяко лято, когато си тръгне към юга си
със крилата на птиците литнали,
все отнася по нещо със себе си.
Миг на радост, любов, или шепоти. ...