Нека бъда още малко откровен с теб, още малко:
И аз съм любимец на съдбата
и тя често праща си дъщерята.
Да ме види как съм
и за спомен да си вземе,
мой любим, без помен.
Тя детето ù била
и без да мисли, с мен я запозна:
- Смърт – се казва тя,
- и е дошла да си играе, с теб, сега!
Изтръпнах в миг на отчаяние
и очите си затворих зà това знание.
От тогава мина много време,
но за нея това е без значение.
Взима тя неуморно
всичко твое - безразборно!
Усет, взор или мечта,
те изчезват… ей така.
Сълзи се стичат,
а всъщност те от мене тичат.
Страх ги е от таз усмивка хладна,
страх ги е от ръката гладна.
Аз, любимец на съдбата... прелъстих ù дъщерята.
© Алекс Всички права запазени