Сърцето по Маринковци кърви...

На север от града малък,

под Милевска планина,

там е жизненият залък –

край една цветна долина.

Това парченце живот,

от прадедите запазено,

е сърцето на моя род –

от времето не е прегазено.

Пред прага на моя дом,

споменът все ме връща,

на носталгията е симптом

и воплите той поглъща.

А днес баби и дядовци

стари, тромави и куци,

и сега те в Маринковци

чакат милите си внуци.

Сърце от спомени навято,

защото го рядко посещавам –

родното ми място свято,

само стихове му посвещавам...

Може някоя къща да е празна,

може някой дом да е съборен,

но традицията е еднообразна,

а обичта – тръгва от самия корен.

Сърцето ми по Маринковци кърви,

но продължава напред да върви...