Ред картини излизат наяве,
все се питам какво ме измъчва
в този град мълчалив, стародавен
няма шум, шумотевица, глъчка,
много тих ми звучи карнавалът,
разпознават се само костюми,
оркестрантите свиреха вяло,
песента им е песен без думи,
но към танца отправят се маски,
срамежливо понася се говор,
даже там на крайбрежния пясък
пилигримите тръгват отново,
някак дива е тяхната песен,
вакханална, и цяла стихия,
в карнавала да пееш е лесно,
да танцуваш сред смрад и помия,
да усещаш и гневните нотки
в песента и протестните думи,
а Нептун е довлечен на лодка,
колко гневен изглежда, и шумен,
виждам груби, дебели скинари,
гологлави, в ръцете синджири,
дългокосите цветни хипари
са типични, антични кумири,
даже някъде мяркат се ланци,
много груби, масивни, от злато,
под небето от писъци кански
оцеля и смрадливото блато,
изпод него изплуват фуражки,
миризливи, измачкани, кални,
а момичета само по прашки
се натискат във сцени батални,
шумни юноши пушат цигари,
даже плюят по жълти таксита,
черни роми каруца подкарват,
ето сякаш в небето политат,
има всичко, гълтачи на огън,
акробати и куп пируети,
бял прашец, неизменната дрога
и спринцовки, игли, силуети...
Тъй отдавна върви маскарадът,
тази псевдолатино сапунка,
този път, който води към ада,
тази нощ от искри сребролунни.
© Димитър Станчев Всички права запазени