Понякога човек се чувства толкова безкрайно отегчен
от дребнавостта на грижите, оставил му изминалият ден,
от безсилие отломките на счупеното вчера да слепи
и проблемите на недошлото утре неотложно да реши.
Така, разнищван между времената до забрава,
човекът своята минута безразсъдно разпилява
и към нея свикнал е да се възвръща чак тогава,
когато в миналото безвъзвратно е изтляла.
А колко мъничко е само нужно, за да заживееш
сега и в твоя ден и с твоята единствена минута да успееш
да израстеш и раснейки над дребното и пошлото, да запламтиш
и в нечие сърце отдавна избелели чувства пак да възродиш…
Пътувал автобус във някаква незнайна, непозната местност,
по пътищата криволичел, давейки се в прах и устременост,
а пътниците взирали се в бързо сменящите се навън картини,
ала в ума си виждали единствено печалните си болки и съдбини…
Измежду тях пътувал чинно и незабележимо старец побелял,
макар и всред драперия от бръчки, в очите си поддържал плам –
по нещо минало, което топлело самотната му хладна есен
и пълнело с любов сърцето му и старческия му живот нелесен.
Огромен, пръскащ аромат, букет на скута му лежал,
с костеливите си сухи пръсти той замислен го държал,
прекарвал нежно по цветята мека длан и, без да осъзнава,
оправял тук-там някое листо и непокорна тичинка жълтава.
Повеждали го, дърпали го спомени към младостта му светлоока,
бързо гаснела в нощта тогава всяка призрачна тревога…
С венец от слънчеви лъчи изплувал образ на жена красива,
дочул гласа ù той: „Минутата е твоя, нека е щастлива…”
Въздишка, едвам чута, от недрата на гърдите си откъснал
и в следващия миг пред погледа му споменът възкръснал –
измежду бухналите цветни клонки любимите очи съзрял,
младежкият възторг и порив в тях не бил все още изгорял.
Просветнал погледът му, конвулсивно трепнал с две ръце,
по-силно сграбчил той букета, ала не познатото лице
отсреща съзерцавало с възхита на цветята прелестта –
девойка някаква случайна го издърпала в реалността.
И бликнали внезапно изпод уморените, съсухрени клепачи
два извора лъчисти, по-сини от лазура, ала да заплаче
не бил сега моментът – та старецът бил вече забелязал,
че автобусът най-уверено към неговата спирка наближавал.
Изправил се и неочаквано пред изуменото момиче спрял:
„Харесват Ви, нали?... Затуй на Вас, ако ги дам,
съпругата ми би била безмерно пъти по-щастлива…
Бъдете здрава, а усмивката Ви все да е красива…”
На онемялата девойка той бързичко букета подарил
и после слязъл, но погледът ù удивен го проследил…
Замислен, старецът към старо гробище се движел бавно
и шепнел тихо: „Видях усмивката ти, мила, бе прекрасно…”
.
Русе, 28 ноември 2009 г.
© Ева Георгиева Всички права запазени