Сълза връз ухото ми пари.
Таванът, подгизнал от мисли,
в очите със стон се стовари.
Забравих ли? Не, не очаквай.
Сърцето обидено стене.
Съдбата си, спри, не оплаквай!
Започвам обратно броене,
А старите, сбъднати чувства,
съграждали тайно рушене,
изпитвали странна надежда
и взрели се в новото време?!
Не, нямаме право, изглежда,
да съдим и търсим виновни.
Заспиваш ли? Знай, ще опазя
съня ти от рими дъждовни.
Повярвай – не мога да мразя,
дори да ме срещат с шамари,
честта ни не ще да погазя.
Сълзица ухото опари.
© Дияна Ханджиева Всички права запазени