МОНОЛОГ В НЕБЕТО
... Боже, що ни водиш в мрака по пътечката добра,
помогни на мен – глупака? – себе си да разбера,
дай ми три уши, да слушам, щом мъдрецът замълви,
стигна ли под крива круша, да си кажа „С 'est la vie!”,
щом детенце се разплаче нощем в страшното легло,
да го милна с: – Хей, юначе! Ще ти купя колело! –
псето ми да се опощи – там, пред пътните врата,
книгата, що хванах снощи, някой ден да дочета,
на девойчица из парка да накъсам стрък зюмбюл,
да си палнем по цигарка с ченгеджийския патрул,
и – сполай ти! – да ти кажа, с мене беше тъй благат! ...