Моряци...

Държи ни будни тръпката позната,

лениво плискат нощните вълни...

Далечен порт... Събрани на кърмата –

надлъгваме се и не ни се спи...

А утре, недочакал и зората,

щом винтът неуморно се върти*

ще очертае вихрено следата

оставаща след нашите мечти...

Напред ще ни примамва необята,

а споменът с чаровната си мощ –

все още здраво ще държи душата

до следващият порт... До друга нощ...

И не затварят кръчмите крайбрежни,

и всеки порт очаква ни с любов,

и затова навярно сме небрежни

на  бурите при всеки пристъп нов...

Все гоним към Безкрая хоризонта

и не един миражен фар в мъгла,

а често само вятърът си спомня,

от тáм че дебне гибелна скала...

Но пръснати из Южните морета

ни чакат и Пленителни места,

където има маси незаети

и никой не броѝ за грях – Страстта...

А има за откриване в мащаба

на картите и диви брегове́,

но за това с единствена награда

люлеят ни стихийни ветрове́...

От времето на Одисей – „Сирени“

до днес ни мамят с неочакван дар

и вярваме, от бури уморени,

на любовта им в гибелният чар...

...За дълги дни разпенена следата

след винта на вълни ще се върти

и затова във „края на водата”

от мачтата: „Земя!“ – моряк крещи́...

Едно Време в моретата

*моряшки жаргон: казват да се завърти винта,

т.е. кораба да тръгне