Станах рано, много рано, но по-точно бях събуден.
Събуди ме тя, реалността. Малка, сладка и безценна.
Невинна, изпълнена, раздаваща любов. От оная
безграннична и безземна, сякаш е вълшебна.
Допираща се в мен и досадно сладко ми шептеше
със сладкия си нежен звук: "Хайде ТАТКО, събуди се"
Едва-едва съм се събудил, бавно крача,
търкам горливите очи, но пък избор няма, избрал
съм да го следвам безусловно този нежен звук.
“Време е” вика тя, време за закуска, време за живот.
Та... ето време е, да видим баба, дядо... но по skype.
Така се радват те, така и ние, така те я знаят, така и тя тях ...