“Време няма, бързам”
Казах тихо и затичах.
Толкова неща навързвам,
още толкова се питах...
“Време няма,бързам”-
като стар рефрен звучеше.
Спирах се и тръгвах дръзко,
а главата ми пламтеше...
“Време няма, бързам”
Вече очите ми парят.
Навън дъждовно е и мръсно,
но трябва да стигна до края
“Време няма, бързам” - си повтарям,
неусетно почти съм пред прага.
Внезапно спъвам се и падам,
но зная, че трябва да стана.
.......………………
“И ето ме стигнах,
навреме съм дори”-
щастливо аз извиках
и някой ми отвори.
Времето сякаш е спряло.
На забавен каданс се придвижвам.
Всички гледат някак вяло,
а аз със всички сили тичам
Пред болничната стая съм вече.
След 2 секунди ще отворя.
1 и 2 и ... нещо ми попречи.
Не зная пак какво да сторя...
“Време няма, бързам” - изкрещях
и с две ръце отворих тежката врата.
Погледнах го и онемях,
очите ми не вярваха в това.
Погледна ме той със топла усмивка
и каза ми постой за малко.
Седнах до него, ръката му стиснах,
но всичко беше тъй за кратко.
.............................
“Време няма, бързам” - мисля си
и грешката си осъзнавам,
че всъщност много време имам си,
но Него вече го няма.
© Албена Химчева Всички права запазени