Тя е там и търпеливо чака.
Облечена във роба черна,
в едната си ръка коса остра държи,
а другата протяга я към мен, но не
от черен мрак, а от бяла светлина
съм заслепен.
За мен няма никаква надежда, ни любов...
Смъртта приготвила е моя гроб.
На небето мойта свещ догаря,
аз потупвам по рамото другаря:
"Приятелю, ще съм до теб! И в студ
и пек, вярвай ми, аз не ще бъда далеч.
Ще премина през хиляди царства със
остър, здрав и бляскав меч и пак с усмивка
на лице, ще се върна и ще съм до теб, за да
пропукам леда, останал в твоето сърце и
да отворя пътя таен към онзи свят, дето
няма беден и богат, или пък слаб и силен,
мразещ или любвеобилен."
Има сълзи, но те не са горчиви,
а породени те са от радост, щастие и смях.
Идеалните условия за спокоен живот,
изграден от ръката на Бог.
Никога не би бил Той жесток, но понякога
се налага и не го прави за собствена наслада,
нито пък от злост, прави го за добро и с много любов.
Той представи ми Рая и с нечувани,
нежни слова проникна в душата ми
и ме накара да забравя всяко зло
на този свят, живеещо в земния под нази Ад.
Бог върна към живот сърцето ми умряло,
за минутка то бе спряло...
© Дамяна Димитрова Всички права запазени
Китарата в ъгъла подрънква смело. Не си тръгвай! Бъди!